Спомняш ли си?
Искам да те питам нещо. Ти помниш ли онези мигове в началото на твоят живот, когато уморен лягаше в леглото, свиваше крачета, изпълнен с едно тихо щастие, че просто съществуваш, с любов към себе си, която те обгръщаше като пашкул и от нея се чувстваше завършен и самодостатъчен?
Или се взираше в пълен вътрешен покой омагьосан в мърдащите сенки по тавана хвърляни от клоните на дърветата отвън, осветени от уличната лампа. Или се вслушваше в далечният лай на кучетата примесен с вятъра?
Това бе времето, когато бе напълно самодостатъчен в своята любов към себе си. Не съществуваше още ВЪН и ВЪТРЕ, така, както нямаше и срам, морал, ценностна система., его, логика и неуморимият неспокоен ум. Състоянието ти преливаше от любов към щастие, към радост, обвити във вътрешна тишина – всъщност те бяха едно.
Знам, че мнозина не го помнят. Не защото го е нямало, а защото много скоро са били разочаровани от света, принудени да се отрекат от своята изначалност в името на оцеляването си в един чужд свят доминиран от думи, логика и непонятни правила. Ала
Това изначално състояние на самодостатъчна любов е винаги с нас..
Ние просто отместваме фокуса от него, защото сме деца, дресирани в умението да си възрастен – ценностна система, правила, догми, последователност, логика. Но нашата същност си остава деца.
И там, в тази безусловна чиста любов към себе си лежи фундамента на духовният ни път.
От своята перспектива, не виждам как би оцелял човек, ако не би запазил тези изначални вътрешни устои и самодостатъчна сила, неподатлива на сътресенията на външния човешки свят. Който е опазил тези устои, знае, че само стъпил здраво на тях, се радва на несравнима свобода и не би я жертвал за нищо от този свят!
Поздрави!