За магът и Бога

Споделете тази статия

Дълго време не исках да пиша по темата. Може би защото същността и последствията от това, което ще ви разкажа са толкова необикновени, че повечето тук ще ги приемат за фантасмагории и измислици…
Но от друга страна си заслужава за неколцината ИСТИНСКИ ТЪРСАЧИ НА СВОБОДАТА.

Предисловието към тази случка са поредица от събития в живота ми, чрез които Духът внимателно ме насочваше във вярната посока. Бях стигнал до социалното равнище, което повечето хора искат – собствен дом, семейство, деца, кола, куче, печеливш бизнес и т.н. Напред – никаква перспектива, освен още по-печеливш бизнес, още повече деца, още по-голяма къща, още по-голяма кола, още по-голямо куче, още по-голяма жена ;-)… Което и повечето правят.

Но всеки човек, вложил непреклонно намерението в пътя на Духа, знае, че връщане назад няма. Изборът вече е направен, осъзнаваш или не, ти вече не си като другите и не можеш да изживееш живота си с мечтите и страданията на обикновените хора.

Дотам стигнах и аз. Като в капан. Назад връщане няма – ясно. Напред – никаква перспектива.

Тогава попаднах на книгата „Хакери на Сънища”. По принцип бях престанал вече да чета книги, защото съм се препълнил със знания и практики и не виждам смисъл от повече. Тук усетих обаче нещо разтърсващо – отношението между Магът и Бога. Никога не се бях замислял за това.

Преди да продължите по-надолу прочетете откъс от „Хакери на сънища”

„Откажи се от себе си, представи си, че си мъртъв, че твоята битка с живота е безнадеждно загубена. Ти си повален, всичките ти блянове никога не ще се реализират. Кажи си, че напълно си фалирал, признай го пред себе си, примири се! Когато осъзнаеш, че всичко е изгубено, ще получиш нов поглед върху света.”

„Маговете постъпват другояче: вместо да прехвърлят сламка по сламка, търсейки утешение [в къщи, коли, кариера и т.н.], изхвърлят целия сноп. Така магът остава очи в очи с мирозданието. Той сякаш казва: „Ето ме, Господи! Отсега и во веки веков поверявам съдбата си в Твоите ръце.“ Разбираш ли?”

Никога не бях поглеждал нещата под този ъгъл. При все това знаех в сърцето си, че това е истина и че всичките велики Учители и Магове са минали по този път на себеотрицание.

„Отстъпи от себе си, признай на Бога или на онази вселенска сила, която владее света, правото да се разпорежда с твоята съдба. Тогава ще видиш как светът около теб започва да се променя.”

Ето това беше катализаторът.

В цялото си безпътие и безсмислица на житейските ценности, аз се предадох тялом и духом, с цялата си воля, от дъното на сърцето си на Бога. Помолих Той да бъде моята мисъл, моята воля, моят път.

Това се случи една вечер…

* * *

На другия ден се събудих в ново състояние, което трудно се поддава на описание (слава Богу, бях сам тогава)
Първото, което с изумление установих е, че нямам вътрешен диалог. Нуждата и желанието за мислене бяха изчезнали безследно. Просто си пребивавах ей така във пълно вътрешно безмълвие, без нито една мисъл, и се наслаждавах на това състояние.

Следващото нещо, което осъзнах беше най-шокиращото. Трудно ще ми е да опиша с думи, но ще опитам.

Представете си, че 80% от това, което се осъзнавате като АЗ се е откъртило от вас! Няма го!

Няма ги плановете за бизнес, за пари, няма я вече тънката пресметливост, с която преценявате нещата, загрижеността за утре, скритата еснафщина, разсъдливостта, рационалността, „знаенето” на нещата, самосъжалението, обидата, страха, осъждането, критикуването, недоволството и още куп неща, които смятате за част от вас самите И ЦЯЛ ЖИВОТ СЕ ОТЪЖДЕСТВЯВАТЕ С ТЯХ. Ето сега пиша и не знам как да го изрека с думи, но шокът беше огромен! Нещо, което цял живот съм усещал като моя личност бе изчезнала в миг!

Предположих какво се е случило – чуждоземното устройство, наречено УМ (липс) беше се махнало/отлетяло, а с него и „личността“ ми. Вероятно затова също нямах и мисъл и не изпитвах нужда да мисля – та мисълта е НЕГОВ инструмент, с който ни диктува какво да правим.

Сещам се, отново, думите на дон Хуан: „От този ден трябва да се осланяш само на собствените си прибори, които са почти на нула. Няма кой да ти каже какво да правиш. Няма го умът от чужд произход да ти диктува всички глупости, с които си свикнал. Моят учител, нагуалът Хулиан, често предупреждаваше учениците си – продължи дон Хуан, – че това, е най-тежкият ден в живота на магьосника, защото истинският ни ум, който ни принадлежи и който е цялата съвкупност от нашия опит, след като е бил потискан цял живот, е станал плах, неуверен и неустойчив. От личен опит мога да кажа, че истинската борба на магьосника започва именно от този момент. Всичко дотогава е просто подготовка.“. Да, така е.

Третото нещо, което установих малко по-късно, е пълната липса на дуалност, която явно е продукт на същият този натрапен „ум”. Той създава конфликтите, дуалността и осъждането в нас и ни кара да мислим, че това го правим ние и е нормално… Без дуален поглед върху света за мен вече нямаше лошо и добро, имаше просто различни варианти на една реалност. Трудно е да се описва с думи състояние на съзнание…

Сигурно ще се запитате как в такъв момент човек мисли, като няма мисъл? Нали си спомняте, дон Хуан казва, че човек има два ума. Че единият обикновено е като затворник в килера и много рядко излиза наяве. Абсолютно вярно е! Вторият ми, истинският ум – „затворникът”, вече го познавах от предишни преживявания на спрян вътрешен диалог и знаех, че той „мисли” чрез директно осъзнаване на нещата. То е като да минеш от Бейсик на Асемблер, ако ме разбирате ;-) – директно караш на най-ниско ниво, без да анализираш, осмисляш и озвучаваш нещата с вътрешен диалог. Хаби се много по-малко енергия и най-вече – скоростта и дълбочината с която възприемаш достигат небивала, невиждана преди степен. Това се случи тогава и с мен.

Начинът по който човек в такова състояние пребивава е съвършено различен. Представете си да гледате на света от вътрешна тишина, без рационалност, без предубеденост, без „знаене” на нещата (а да – ето това е чайка, а онова – кораб, чайката е бяла, а кораба – дълъг.) Всъщност, то не е вече гледане, то е СЪЗЕРЦАНИЕ. Така го правят децата – писах вече за това. В един миг обикновените, тривиални неща от света, които са ти били скучни и познати до смърт, защото си ги „знаел” с ума, придобиват съвсем ново измерение – търкулнатият на асфалта кестен е цяла вселена от кадифени шарки и отблясъци, водата в реката е течен живот, който общува с тебе, отблясъците на слънцето в нея са искри от злато, а хората, които минават и заминават са твоите събратя, които ти обичаш от цялото си сърце. :-L Вече нямаш нужда от натрапено външно щастие (пътешествия, скъпи вещи, хобита и т.н.). Каква абсурдна идея ми изглеждаше в този момент да търсиш щастието отвън, когато то те изпълва тук и сега и е навсякъде с тебе. Вероятно това е нормалното състояние на просветлените учители и йоги…

Да, забравих да кажа и четвъртото нещо – времевото възприятие се превръща в безвремие. Докато носим чуждородния ум (летач, липс), ние винаги сме подвластни на инерцията на съзнанието – или сме в миналото или в бъдещето. Или мислим за предстоящи събития (да сготвя, да оправя колата, да платя сметките…) или си спомняме такива от миналото. Но изчезне ли, изпадаме в безметежност. Т.е. започваш да се осъзнаваш само ТУК и СЕГА. Което позволява изцяло да се потопиш в мига. Резултата е невероятно ярка, чиста, наситена, изпълнена с информация картина на света около теб (подобно както е при преживяването с психеделици). Фиксиран във сегашния миг и използващ истинският си ум ти съпреживяваш света, а не просто го виждаш – нещата ти говорят, усещаш как цветето усеща галенето на слънчевите лъчи, как дървото усеща пробягващия през клоните вятър. Вървя си през парка, редя си клечки и кестени и изпитвам невероятно щастие от това. С други думи – луд човек или осенен от Духа.

Тук идва и основният проблем – когато се махне летача, ти вече не принадлежиш на света на хората. За хората този, който няма ум е луд. Не случайно обществото има изрази като „безУМец“, „обезУМял“, „малоУМен“, „загубил си УМа“.
Нямаш ум – няма рационалност, няма подчинение на социалното програмиране, на шаблоните. Не ти пука вече кой какво си мисли за тебе, за бизнеса, за ремонта на колата, за сметките накрая на месеца, за заплатите на работниците и т.н. Та ти си само ТУК и СЕГА, какви сметки, какъв бизнес?!

Вериятно по тази причина воините загубили ума си се оттеглят завинаги от света на хората и заживяват самотно – те вече не са част от човечарника. А за пред света те емулират (наподобяват) нормалност с контролирана лудост. Но иначе отдавна са полудели… според нашите разбирания. Да си призная, за този момент с лудостта не бях подготвен.

Вероятно вече се досещате, че всичко гореописано е присъщо за децата. Да, те се непринудени, отворени към света, не знаят добро и зло (преди да ги научим на това), не се срамуват, с лекота летят на крилете на въображението и общуват с живата природа. Всяко дете, преди да бъде изнасилено от обществото и downgrade-нато до социална единица, възприема така света, както ви го описвам. Всички ние сме дошли такива на този свят. Голямото нещастие е, че човешките деца попадат от рано в ръцете на хора поробени от чуждият ум, и биват предавани доброволно за храна на Летачите. Колко жалко!

Като заключение ще кажа, че предавайки се на Бога ти наистина губиш себе си. Наистина трябва да умреш като човек, за да се родиш Маг. Магът непознал Бога никога няма да стигне свободата! Трябва да умре онази част от тебе, която така или иначе не си ти. Великият учител на човечеството е казал – „трябва да станете като децата за да влезете в Царството божие.

 

„Пределното постижение на един войн е радостта.“
– Дон Хуан Матус… из Дарът на Орела.
✳️
„Единственият критерий за вярващия е постоянната вътрешна радост.“
Виссарион
✳️
„И като повика Иисус едно дете, изправи го посред тях и рече: истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно“ [Мат 18:2]
Print Friendly, PDF & Email

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *