В това време от живота ми тишината бе нормалното състояние, нямаше друго. Аз плувах във нея, живеех, реех се в нея, събуждах се и заспивах във вътрешна тишина… Нямаше го онзи глас, който непрестанно да бъбри в главата ми. Тогава едничката реалност, която познавах бе това, което наричаме „тук и сега“, т.е. безвремие, безметежност – нормалното състояние на осъзнаване на една безсмъртна душа. Необходимостта за общуване с възрастните поддържах на минимум (вероятно отстрани съм изглеждал мълчалив интроверт), защото ми бе мъчително, да, буквално примитивно и мъчително да превключвам в техния бавен, гъст и муден начин на общуване със звукови фонеми, на които те придаваха някакво значение.

Но после в мен се появи нещо-то, което ми говореше същите тези неща, които ползваха възрастните – едни звуци, с които те общуваха. И ме караше да ги слушам. Бе ми много неприятно, на фона на моя бърз лек свят – все едно някой те кара да се търкаляш с инвалидна количка по поляната, когато имаш здрави крака да тичаш и щурееш. Това нещо ме принуждаваше да прехвърлям осъзнаването си ВЪРХУ НЕГО, повтаряйки думи като ехо. Тогава не знаех, че това е гласът на чуждородният plug-in във нас – липсът, летачът.

Аз се противях, не ми беше приятно. Но за разлика от сега, тогава с лекота можех да мина отново в нормалната си тишина, когато поискам. А ТО, което ме принуждаваше да мисля с думи, ме уверяваше, че винаги щом пожелая, мога обратно да се върна в обичайната си тишина. И аз му повярвах. Бях твърде наивен.

Така ТО успя да ме измами с лъжа, защото скоро дойде денят, в който вече не можех да се върна в тишината, колкото и да исках!