За разговора на Елохил с княз Борис
дистория на този разказ е една случка, отпреди 15-на години, когато бяхме на посещение в Плиска.Минаха се години, и „случайно“ попаднах на „ПРИЗВАНИЕ КЪМЪ НАРОДА МИ — БЪЛГАРСКИ СИНОВЕ НА СЕМЕЙСТВОТО СЛАВЯНСКО“ в което духовният пазител, наставник и покровител на Българи и славяни Елохил казва „И явихъ се на тогавашния ви царствуващъ Господаръ и му извѣстихъ Волята на Небето да приеме Пратеницитѣ Ми на Новия завѣть и той ми послуша гласа и се удостои предъ Мене да стане родоначалникъ на духовното ваше възраждание. И казвамъ ви, че не се е раждалъ въ дома славянски отъ него по-смиренъ и по- чистосърдеченъ Господаръ, който съ непоколебима вѣра прие даденото обѣщание, подобно Аврааму, който не пожали сина си, но го принесе жертва жива Богу, така се подвиза благоугодно вашиятъ началникъ и баща на славянския родъ, който даде очитѣ на първородния си въ жертва благоприятна, даръ избранъ Господу, въ знакъ на неизмѣнна вѣрность Нему. И отъ този день се извърши призванието ви отъ Бога на Силитѣ, Който съизволи въ Своята неизмѣрима мѫдрость да прослави съ васъ наедно всичкото славянство, въ което Господъ Всесилний пребѫдва и на което отрежда да заеме най-първо мѣсто въ Неговото Царство, което встѫпва вече въ своята сила въ тоя страждующь свѣтъ.“
И тогава навързах всичко – това се е случило в Плиска, където бях седнал на камъка и съм видял „тогавашния ви царствуващъ Господаръ“ е бил княз Борис. И в разговора с Елохил, Борис дава клетва, да изпълни Божията воля и да се наеме с духовното възраждане на славянството.
И, вероятно, след срещата той е имал тези съдбовни моменти на размисъл. Защото това е било много тежко решение, да смени хилядолетната вяра на народа, на дедите му с нещо ново. Знаел е какъв отпор ще има и колко ще е опасно за него и семейството му това решение.
Тази самоотверженост беше наистина потресаваща за мен – ПРЕДСТАВЕТЕ СИ КАКВИ ВОДАЧИ СМЕ ИМАЛИ, от рода Дуло. Водач на народа, който в сърцето си милее за него!!!
Беше нощ, каквато и Времето не помнеше. Вятърът спеше в короните на боровете, а луната бе застинала в очакване. Дворецът на княз Борис дишаше тишина. Това беше в Плиска – столицата на българската сила и древност. В този миг, когато народите спят, а съдбите се преобръщат, Той слезе.
Елохил – ангелът на Завета Господен, сияеше като утринна звезда в сърцевината на нощта. Не влезе през порта, нито през врата – влезе през душата на княза.
Княз Борис лежеше, но не спеше. Сърцето му бе натежало – тъмнините на езичеството се сгъстяваха, а мечът вече не даваше светлина. „Нима това е всичко? Да се бием, да владеем, да погиваме? Къде е краят и къде е началото?“
И тогава гласът прозвуча – не от човешка уста, а в дълбините на сърцето му:
„Смирений, послушай гласа на Небето. Дошъл е Часът. Изборът не е за трона, а за Душата на твоя народ. Издалеч призовах двама мои служители за да им връча Словото на Истината и Живота – него те носят, а не меч. Приеми ги. Не се бой. Защото не ти, а чрез теб ще се роди нещо ново – едно Царство, което никой враг няма да превземе.„
Княз Борис се вдигна. Стаята бе изпълнена със светлина, която не хвърляше сенки. И там, в този сияен миг, той видя образа – не човешки, не ангелски, а истински: същество от чиста светлина, излъчващо тишина, която говори повече от всякакви думи.
Той застана изправен – със смирение, но без покорство. Защото Елохил не беше дошъл да го унизи, а да му повери нещо по-голямо от царство – мисията да стане Баща на едно духовно семейство.
„Ще приемеш ли Завета? Ще послушаш ли гласа Ми? Ще се отречеш ли от предишния свят, за да отвориш врата за Новия?„
Князът бе мълчалив. Очите му бяха пълни с въпроси. Но в тях се раждаше Сияние.
„Да, Господи,“ – отвърна той. – Аз ще приема. Аз ще бъда мостът.„
И после… настъпи тишина. Светлината се оттегли – не като залез, а като дъх, който се прибира в Небето. Борис остана сам. Но този миг на самота бе най-тежкият.
Седна на един камък в ъгъла на двора. Беше в Плиска – сред белия камък и колоните, които пазеха тишината на вековете. Лунната светлина обливаше каменния площад, а колоните хвърляха дълги сенки върху гладките плочи. В този призрачно красив декор, всичко изглеждаше сякаш извън времето.
И тогава той се взря в бъдещето.
Той не разсъждаваше. Не се колебаеше. Не градеше планове. Просто съзерцаваше бъдещето. Възможните бъдещета. Съзнанието му не мислеше – то виждаше. И в това виждане се роди решението.
Не мислеше за себе си. Не се страхуваше от бунта на болярите, нито от отхвърлянето на предците. В мисълта му бе само едно:
Какво ще стане с моя народ? Ще оцелее ли? Ще разбере ли? Ще понесе ли светлината или ще изгори от нея?
И в тази безмълвна молитва, която не се изрича, а се живее, той влезе в Завета. Не с ритуал, а с избор. Не с кръв, а със сълза.
И от тази нощ нататък, светът не бе същият. От този отговор започна духовното възраждание на славянския род. И всеки път, когато България изговаря Истината със Слово, което не убива, а ражда – гласът на Елохил още звучи…
И от този избор се разгръна велико дело: въздигнаха се десетки манастири и писарии, благослови се делото на светите братя и техните ученици, превеждоха се свещените книги на роден български език. Бог дари на рода Български и свещена писменост, чрез светите братя – не просто писменост, а магическа азбука – глаголицата, в която всяка буква носи звук, образ и сияние, свързващо Небето със Земята. Тя става ключ към Словото, към Завета, към новото пробуждане на душата.
От българската земя, където Заветът бе приет, пламъкът на новата вяра се разпростря към Сърбия, Моравия, Русия – и славянството започва да говори с езика на Светлината.
Това бе само началото.
Защото дори Русия „на която Богъ е отредилъ велико бѫдаще“ пое от този пламък. И както Елохил по-късно рече: „Ще приемете от нея данъ като Мелхиседек от Авраама, когото и благослови. Днешната сила и слава я вамъ дължи.“
И така България – чрез своя княз, чрез своя Завет – стана не само родина на Словото, но и извор на духовната съдба на целия славянски свят.
